Имало едно време една червена армия, която била етикет за организация и желязна дисциплина. Тя жънела успех след успех и газела всичко навред. Всичко в графството било розово, но един ден злият магьосник демокрация почукал на вратата на кралството и съборил стените на обетованата земя.

Никой не харесвал този хегемон и страшно завиждали, на успехите му а най-много завиждали аватарите. Започнало голямото обединение за червеното унищожение. Конгломерата впрегнал всички зли сили, за да свалят графството от пиедестала му.

Настъпили златни години за хората в графството, които започнали да точат средства от червената каса и дори един придворен шут станал притежател на каляската "Ферари", а заграбването и унищожението на феодалното владение течало с пълна сила.

На трона се изредили куп графове, но никой от тях не милеел за графството, а само гледали как да извлекат полза от него и след като вземели необходимото забягвали, а то с всяка година затъвало и дълбаело дъното.

Въпреки всичките несгоди графството продължавало да се бори със зъби и нокти за оцеляването си останало само срещу всички, заобиколено от хиени и лешояди и въпреки тях успявало да излезе на повърхността.

Всички трескаво запретнали ръкави и като джуджета по Коледа вложили цялата си енергия, за да заличат червеното графството неосъзнавайки, че това води след себе си и до унищожение на цялото кралство.

Въпреки подводните камъни графството успявало да отблъсква атаките и дори си позволявало да настъпва напред, което още повече вбесявало продължаващият да стои в тяхната сянка вечен син враг.

Синьото графство дори си позволило да отнеме извоюваното право на червеното да се бори за честта на кралството и било прегазено като от танкове от едни според тях изкуствени трактори.

Времето минавало и за пореден път графството било разклатено отвътре. Троянски кон бил внедрен в него, който тайно сипвал в лековитите отвари отрова, за да не могат войните му отново да разбият съседната синя трупа.

Графството за сетен път вървяло към унищожение, а отчаяният враг самодоволно потривал  ръце присмивайки се на чуждото нещастие, но не усещайки, че то затъва заедно с него и резултатите му срещу незнайни противници потвърждавало това.

Врагът се готвел за фанфари, но чувство на страх обзело ги пак! Страх, червеният войн да не подаде отново глава и като Везувий да изригне и да погълне жалките души на сините герои.